/ юни 11, 2020/ Законодателство, Институции, Национални искания, Становища, Статии/ 0 comments

11.06.2020г

Сдружение „Едниение“ гр. Варна, инициира входирането на отворено писмо до Конституционния съд на Република България, във връзка с дело номер 3/2020г, което разглежда, отговаря ли Закона за социалните услуги на най-висшия ни закон.
Искането до КС за разглеждане на закона, беше внесено от ПГ БСП за България на 5 март тази година.
Множество просемейни организации и движения, алармираха за опасността за суверинитета и единството на семейството, ако този закон влезе в сила и заработи на територията на страната.
Родителите очакват справедливо отсъдждане по този толкова важен въпрос, докато грантоядни НПО, квзи гражданско общество с надправителствени амбиции и дейност, очакват влизането в сила на този закон, за да стартират бизнеса си в цялост.
Всеки, който е съмишленик, може да се запише с имената си и да подкрепи отвореното писмо на Сдружение „Единение“ до Конституционния съд.

https://www.facebook.com/groups/467579370319166/search/?query=%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%BE%20%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BC%D0%BE&epa=SEARCH_BOX



Отворено писмо до Конституционния съд на Република България

Дами и господа Конституционни съдии,

Днес, разглеждайки дело №3/2020, сигурно ще прочетете много становища, в които са цитирани членове, алинеи и параграфи. Но нека с това писмо да Ви върнем далеч в миналото, по римско време, когато здравият разум е бил основен инструмент за отсъждане на спорни въпроси, когато дневният ред на обществото не се е задавал от лобисти с дълбоки джобове. Когато многоуважаемите съдии, преди да отсъдят, са търсили отговор на един простичък въпрос – Qui Bono?

Безспорно времето, в което живеем днес, е много по-различно. За да осигурят прехраната на семейството, работят и двамата родители, а в нашето забързано ежедневие понякога не обръщаме толкова внимание на децата си, колкото бихме искали. И да, за съжаление има и случаи на насилие спрямо децата. Рядко, но ги има. Това означава ли обаче, че трябва да оценяваме родителския капацитет на всички родители, за да определим кой е добър родител и кой не? И че държавата трябва да плаща на едни частни доставчици на тази услуга, които са „ добре обучени“ да правят тази оценка и никой няма право да откаже да го оценяват? Трябва ли тези „добре обучени“ доставчици да решават кой е „най- добрият“ интерес на детето – да бъде при мама и татко или да бъде настанено в приемно семейство? В единият случай те получават еднократно възнаграждение за оценката. В другият получават възнаграждения за допълнителни услуги по „подпомагане“ на детето, на родителите, подпомагане на приемното семейство и т.н.

Има проблем – има пари. Няма проблем – няма пари. За илюстрация на размера на материалния интерес в случая, ще Ви цитираме само няколко числа:

  • Държавен бюджет за социални услуги за 2020 г. – 295 млн. лв., с тенденция да нараства до 400-600 млн. лв. в следващите години.
  • Дял на частните доставчици на социални услуги в момента- 15%, с тенденция този процент да се увеличи до 100% след приемане на ЗСУ (чл. 63, ал. 1).
  • Програма за приемни семейства – около 54 млн. лв. до края на 2020 г. по европейска програма, след това неизвестно колко от държавния бюджет.

Qui Bono?
Защитниците на този закон ще кажат – този закон ще засегне само „лошите“ родители. А как отделяме едните от другите? Проверяваме всички, за които е подаден анонимен сигнал. Проверяваме и всички, за които не е подаден анонимен сигнал, но ние преценяваме, че има определен риск. Какъв риск? Самотна майка- риск, наличие на друго дете в семейството с увреждания – риск. Списъкът може да се допълва безкрайно. И за да довършим картинката – взима се предвид и оценката на децата – малолетни и непълнолетни – за техните родители. Питате се как. Разбира се, с любезната помощ на същите тези специалисти, „доставчици на социални услуги“, специално обучени да спазват процедура за разпит на деца и, разбира се, щедро заплатени за това. От нашия джоб – и личен и като данъкоплатци. В допълнение, цялата държавна машина се стоварва върху нищо неподозиращите родители, не само, за да напълни джобовете на обучените посредници, но и да ги овласти да упражняват несъществуващите права на децата им, разбира се, противопоставяйки ги на правата на родителите. Тези по Конституция.

Какво би станало с всички тези загрижени специалисти – посредници, „доставчици на социални услуги“, ако се спре държавното финансиране на тяхната дейност? Ако се върнем към благотворителността? Към безрезервната и безкористнапомощ на ближния? Колко от тези така наречени неправителствени организации с идеална цел в обществена полза ще продължават да имат приходи, равни на годишния бюджет на ДАЗД – почти 2 млн. лв.? Колко от въпросните организации да продължат да бъдат финансирани щедро от международни фондации, ако се прекрати застъпничеството за приватизация на социалния сектор и държавното финансиране се насочи към социално подпомагане – т.е. пряко в джоба на нуждаещите се, а не към социални услуги, които се заплащат от държавата на доставчиците? Същите, които определят и нуждите от въпросните услуги?

В Конституцията се говори за право на социално подпомагане. Някъде в годините, след поредното застъпничество на заинтересуваните лица за поредната поправка на Закона за социалното подпомагане, понятието социална услуга изчезва от дефиницията на понятието социално подпомагане. Мина в друга категория? Може би. Вие преценете в каква и защо? Да не би, защото социалните услуги не могат да се ползват безплатно от всички нуждаещи се? А може би защото нуждата подлежи на индивидуална преценка и оценка, естествено от частния доставчик на услугата, за което, разбира се, плаща държавата? Нима нашата „богата“ държава е стигнала до там, че да си позволи да финансира определянето и съответно задоволяването на индивидуалните потребности на гражданите си от многобройните социални услуги, които ще се предлагат? Ако това е невъзможно- кой и как определя кой ще получи държавно финансиране и за кои услуги?
Ако социалните услуги са нормална стопанска дейност, подлежаща само на лицензионен режим и контрол на качеството от страна на държавата и всеки може по желание да реши дали да ги ползва или не, защо държавата, чрез общините финансира частни „доставчиците на социални услуги“ да предоставят ограничен кръг услуги? Това не е ли непозволена държавна помощ за частни организации? Не се ли нарушава принципа за равнопоставеност, не е ли това дискриминация? Ако социалните услуги са по желание, защо има задължителни такива? Колкото и ограничени да са случаите, не е ли това нарушаване на правата на българските родители? Не трябваше ли преди всичко държавата да закриля семейството и да го подпомага финансово, когато прецени, че финансовото състояние на семейството застрашава нормалното му съществуване, преди да му налага социални услуги? Защо трябва да се дават пари за анализи на „родителски капацитет” /социална услуга/, след като е ясно, че с месечен доход от 75/90лв. за самотен родител (размер на месечната социалната помощ) не могат да се осигурят нормални условия за отглеждане на дете? Не е ли ясно, че максималната социална помощ, която може да се отпусне еднократно – 375 лв., няма по никакъв начин да промени положението на семейството, ако то се нуждае от общинско жилище например? Защо, вместо да се осигури такова, ще се дадат пари на доставчик на социални услуги, който, правейки анализ на “родителски капацитет“ да констатира очевадното? Че те са бедни? С какво курса за „увеличаване на капацитета“ на нещастните родители ще промени тяхното положение? Ще сложи храна на масата, ще осигури покрив над главата им? Чие извратено съзнание измисли тази ужасна подигравка с горките родители? Това ли е грижата на държавата? Това ли е конституционното право на закрила на семейството?

Още по трагичен е случаят, в който се налага мярката „временно настаняване на детето извън семейството“, при приемни родители. Подпомагане на семейството – еднократна помощ от 375 лв. Заплата на приемни родители – 915 лв. гарантирано месечно възнаграждение. Допълнителни помощи – между 225 и 300 лв. на месеца. Отделно месечни помощи по ЗСПД. Как са защитени правата на родителите в този случай? Защо държавата дава при живи и грижовни, но бедни родители, пари не на тях, а на приемни семейства, причинявайки ужасната емоционална травма и на родителите, и на децата? А ако горките родители не успеят в рамките на законния 6-месечен срок да променят обстоятелствата /т.е. да забогатеят/ и детето им се впише автоматично, без тяхното съгласие, в регистъра за осиновяване?!
Qui Bono? Отново доставчиците на социални услуги. Които самоотвержено избират и обучават приемните семейства, „подкрепят ги“ и дори ги „контролират“. Разбира се, срещу щедро заплащане от държавата. Може ли да няма нужда от толкова приемни семейства, а да се подкрепят финансово директно семействата в нужда? Нещо нормално и логично? Чрез увеличаване на размера на месечното социално подпомагане, чрез разширяване на броя на социалните жилища? Може, разбира се. Но никой не печели от това.

Същевременно „доставчиците“ са овластени да навлизат в дълбоко личното пространство на семейството, да анализират семейните отношения, да събират всякакъв вид информация и за деца и за родители. Задължавайки всички да я предоставят?! А правото на лична свобода и неприкосновеност? А правото на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния живот ? Да, разбираме, при незаконна намеса имаме право на защита. Но когато е законна, това не важи. А всъщност законна ли е? Извършили ли са родителите престъпление? Не, разбира се. Защото ако бяха, те биха били подведени под наказателна отговорност. Тогава на какво основание се нарушават тези права?

Има основни постулати, на които почива правото. Спрямо кой от тях родителите не са конституирани като страна по делото за настаняване на собственото им дете извън семейството? Спрямо кой от тези принципи детето се осиновява без съгласието на родителите и на бабата, която иска да отглежда внучето си, но няма право да обжалва това решение, защото не е заинтересувана страна? Спрямо кой морален и правен принцип се извеждат деца от семейството поради липса на финансова възможност на родителите „да осигурят изискуемите условия и качество на родителска грижа, необходими за развитието и възпитанието на дете в семейна среда“?* В най-бедната европейска държава, в която доказано 41.6% от населението е застрашено от бедност и социално изключване още преди КОВИД -19, а след него – не по-малко от 60%? В която месечна социална помощ, отпускана от държавата, е на стойност две пухени възглавници от евтините? Която поставя толкова много условия за получаването й, че получателите едва наброяват 30 хиляди , като за тях е изхарчена „огромната“ сума от 28 мил. лв., в пъти повече от парите, усвоени от частните доставчици на социални услуги от държавния бюджет?
Колко от българските семейства, особено след КОВИД -19, ще имат финансова възможност да отглеждат децата си по държавните стандарти, създадени от доставчиците на социални услуги? При условие, че допълнителните социални мерки включват единствено увеличение на обхвата на еднократната социална помощ от 375 лв. и правото на безлихвен заем от 1,500 лв.? При условие, че съобразно стандартите за делегирани държавни услуги, издръжката на едно дете /без увреждания/ струва 1,059.75 лв. на месец – сумата, която се плаща на доставчиците на социални услуги, за да се грижат за децата в центровете за настаняване?

Означава ли това, че за да се осигурят еднакви права на българските деца, всички деца на родители, с доход на член от семейството под тези стандарти, трябва да бъдат отнети и настанени в центрове на държавна издръжка, защото родителите нямат финансова възможност да им осигурят изискуемите условия?

Доставчиците ще кажат- не, разбира се, защото това е само един от критериите, всичко е въпрос на индивидуална преценка. Дали? А кой ще преценява какво е икономическо насилие **А опитът за икономическо насилие **? Опитът за психическо и емоционално насилие**? Колко средства ще бъдат усвоени, за да се отговори на тези въпроси? Каква ще бъде цената, която ще платим за това „откритие“ като общество?

А какво да кажем за правата на българските родители? Не закриляше ли държавата семейството? Има ли право всеки гражданин на тази държава да знае ясно и категорично какво негово действие или бездействие съставлява престъпление и се наказва от закона? Трябва ли гражданите на тази държава да бъдат отговорни за обстоятелства, които са извън техен контрол? И кой защитава гражданите от икономическо, емоционално, психическото насилие, и всички опити за такова, което държавата упражнява спрямо гражданите си с тези безумни закони?

Да, имаме Конституцията. Но, за най-голямо съжаление, имаме и необятна човешка алчност! Къде свършва тя? До превръщането на родителите в биологични машини, генериращи материал, източник на приходи за частните доставчици на социални услуги и за акредитираните агенции за осиновяване? До държавата, която може най-добре да се грижи за децата и да определя кой може да бъде най-добрият родител за всяко конкретно дете? Която наказва всички родители които не са „перфектни“ по стандартите, които специалистите по „социални услуги” определят?

Какво стои между „загрижените“ НПО-та, частни доставчици на социални услуги и въпросните 300-тина милиона? Едно малко книжле, наречено Конституция на Република България. И професионализмът и здравият разум на 12 съдии.

Quo Vadis, Domine? Дошло ли е времето, в което ние трябва да доказваме, че „имаме капацитет“ да се наречем хора? Че финикийските знаци, макар нанесли огромни поражения върху човешкия род, не са унищожили напълно тези абстрактни категории и понятия като морал и право, а с тях и всичко човешко в нас? Трябва ли да си задаваме въпроса имаме ли право да имаме деца, да ги обичаме, да ги обгрижваме, и да се жертваме за тях, така, както са правили нашите родители и прародители през вековете?

Българинът е любящ родител, грижещ се за децата си докато сърце бие! Детето е свещен символ на бъдещето за българина! Няма народ в света с такава народопсихология! Ще има ли бъдеще България? Отговорът е Ваш.

Българските родители


* Цитат от Решения на АСП на основание чл.81 ал.1 чл.93 ал.1 и чл.97, ал.1 от АПК съгласно разпоредби на чл. 84, ал 2 във връзка с чл.93, ал 2 от СК :
№ РД04-0090/04.07.2018, № РД04-0078 от 04.06.2018 г, №РД04 -0065/05.03.2018 г, №РД04-0031/19.02.2018 г, № РД04-0138/08.12.2017 г, РД04-0067/12.05.2017г, № РД04-0040/20.03.2017г и много други.

** Цитати от дефиницията за домашно насилие, чл. 2 (1) Закон за защита от домашното насилие, ДВ бр. 102/ 22.12.2009 г.

Share this Post

Leave a Comment